СЕЛМИРА - споделеният опит, знание и добри практики

Въведение в концепцията за права на човека от Wiktor Osiatynski*

1. Въведение

Правата на човека са всеобщи морални права, фундаментални по природата си, които принадлежат на всеки човек, когато той или тя влиза в отношения с държавата.

Концепцията за правата на човека включва в себе си три твърдения: първото е, че всяка власт е ограничена, второто е, че всяко лице има сфера на автономия, в която никаква власт не може да се нахлува, и, третото е, че всяко лице може да предяви валидни претенции към държавата за защита на неговите или нейните права.

Правата на човека принадлежат към категорията на моралните права. Въпреки това те се различават от другите морални права по ред признаци. Едно морално право може да принадлежи на един индивида защото има някакви постижения или място в обществото. За разлика от това, правата на човека са всеобщи, те принадлежат на всички хора, при всички ситуации и при тях няма значение кой каква позиция в обществото заема. Докато някои морални права могат да бъдат придобити от някое лице, то правата на човека са вътрешно присъщи, т.е. те принадлежат на човешкото същество като такова и всяко лице идва на този свят надарено с тези права. Правата на човека са неотчуждаеми, което означава, че индивидът не може да бъде лишен от тях и че никой не може да доброволно да се лиши от своите човешки права. За разлика от тях, човек може доброволно да се лиши, да спре да се ползва или да се откаже от други свои морални права.

Накрая, докато актът на претендиране за други морални права изисква оправдание, правата на човека не се нуждаят от това: те принадлежат на лицето по силата на това, че е човешко същество. Дори още повече – правата на човека сами по себе си формират достатъчно оправдание за претенции, които се основават на тях. Възможността да се предявяват претенции е най-важният аспект на правата на човека.

Един човек без права може да моли за нещо, може да отправи петиция или да се обърне с молба към тези, които могат да повлияят върху живота му. Искането, моленето, обръщането с петиция са поради това неравенството между хората и поради това те насърчават робството или манипулацията. За разлика от тях, претендирането за права предполага известна основополагащо съответствие в ситуацията независимо от текущите и често желателни, разлики в социалните позиции и йерархиите на властта. Претендирането за права също така предполага свобода. Крепостният селянин или робът се молят, докато свободният индивид претендира за правата си. Претендирането е важен компонент на достойнството на човека. От друга страна, защитата на достойнството е една от главните функции на правата на човека. Другите функции са тясно свързани със свободата и достойнството.

За разлика от много други морални или юридически права, правата на човека се предявяват срещу държавата. Индивидът не е в едно и също положение с държавата. Държавата може да наложи волята си на индивидите и да употреби принудителна сила, за да приведе в действие решението си. Образно казано, държавата размахва меч над главите на хората. На практика индивидуалните служители на държавата, с всичките им човешки слабости, страсти и интереси, са тези, които държат меча. Те могат да злоупотребят с властта си на „мечоносци”. Поради това хората се нуждаят от щит, който да ги предпазва от неоправданата употреба на меча. Правата на човека именно оформят такъв щит, който дава на индивидите чувства на сигурност по отношение на държавата.

2. Видове права на човека

Правата на човека служат на човешкото достойнство по различни начини и могат съобразно с това да бъдат разделени на подвидове. Личните свободи защитават автономията на индивида и забраняват на държавата да се намесва в сферата на индивидуалната свобода на човека. Политическите права позволяват на лицето да бъде информирано относно въпросите, засягащи общността, както и да участва – чрез събрания, сдружения, гласуване, чрез това да бъде избран и чрез други инструменти – във взимането на решенията на общността. В този случай достойнството на човека е признато чрез факта, че човек става по-скоро субект, отколкото обект на решения, засягащи индивида и общността. Т.н. „процедурни права” защитават индивида от произволността решенията на държавата и му дават инструменти за защита на други негови права. Накрая, т.н. „социални права” дават на индивида един минимум икономическа сигурност без която този индивид не би могъл да претендира за правата си по един достоен начин. Те се различават от другите права най-вече по това, че създават гаранция за индивидите, че могат да предявят пред държавата искания за предоставяне от нейна страна на особени блага или услуги, които други хора осигуряват за себе си чрез собствените си усилия.

3. Произходът на правата на човека

Разделението на правата на различни категории има по-дълбоки корени в историята на понятието за права. В протежение на вековете наблюдаваме постепенен ръст на признаването на индивидуалните свободи и на ограничаване на властта на правителствата; т.н. „стар конституционализъм”, широко разпространен в средновековна Европа, се характеризираше с отстояване на свободите. По същия начин постоянно нарастваше и властта на закона, което ограничаваше произвола на правителствата. Идеите за участие и представителство станаха общопризнати заедно с възникването на кралските съвети, на църковните съвети и на първите парламенти. В края на краищата християнските общности признаха отговорността си за задоволяване на основните нужди, осигуряващи оцеляването на членовете им; тази отговорност по-късно бе поета от абсолютните монархии и фактически тя стана едно от оправданията на властта на „просветения” монарх, а по-късно – и на модерната държава.

Повечето от тези средновековни идеи се смесиха, по време на Просвещението, в една последователно философска концепция за правата на човека. Тази идея бе насочена против абсолютизма на монархиите, а освен това, тя придаваше особено значение на индивидуалните свободи и на ограниченото правителство. В САЩ идеята за индивидуалните права даде на независимостта на тази страна необходимото й оправдание и по такъв начин тя стана основата на американската държавност. Във Франция идеята за правата на човека и гражданина дадоха оправдание на Френската революция.

Въпреки това, понятието на Просвещението за права на човека, бе ограничено. Макар че освободи всички хора от веригите на робството, то предостави политически права само една шепа собственици, като лиши от тях жените, децата, безимотните и цялото цветнокожо население на света. В САЩ концепцията за тези права не успя да предотврати изтреблението на коренните жители на Северна Америка и поробването на чернокожите американци. Деветнадесети век засвидетелства една реакция срещу тази ограничаваща идея за правата. Тогава връх взеха нови концепции, които страстно желаеха да принесат индивида в жертва заради благото на групата: нации, общества, неограничени мнозинства и социални класи. В Европа, където социалните проблеми бяха станали много по-остри, идеята за права на човека бе разширена до там, че да може да обхване защитата на основните социални и икономически нужди на всяко лице. Новата концепция включваше също така и позитивно задължение от страна на държавата да регулира трудовите отношения и пазарите с цел да предотврати твърде суровата експлоатация на и да защити работниците в техните отношения с преобладаващата власт на собствениците. По такъв начин понятието за „свобода от правителството” бе разширено до „свобода чрез правителството”. Обаче една малка група хора продължи да мисли правата на човека в термини, останали от времето на възхода на колонизацията, национализма, неограничената демокрация и класовата борба. Претенциите за по-добър живот бяха оправдавани по-скоро чрез позоваване на добруването на нацията, чрез историята, чрез постигането на по-големи блага за по-голям брой хора или чрез социалната справедливост, отколкото чрез понятията за права на човека.

Едва след Втората световна война понятието за прав на човека стана всеобщо прието. Геноцидът, извършен от демократично избрания фашистки режим в Германия помогна да се разбере нуждата от ограничено правителство, което може да облагороди и уравновеси страстите на мнозинството. Моралният императив да се оценят и да се осъдят престъпленията на нацизма имаше за резултат възраждането на концепцията за естественото право. Провалът на расизма доведе до разширяване на обхвата на понятието за индивидуални права до степен то да важи за всички човешки същества. От своя страна това трасира пътя за упадъка на колониализма. През 1948 г. Всеобщата декларация за правата на човека направи от гражданските, политическите и социалните права всеобщи стандарти за поведените по целия свят.

4.Позитивните права в сравнение с моралните права на човека

След 1948 г. развитието на правата на човека се заключава в увеличаването на обхвата на правата, признавани като права на човека, както и в развитието на инструментите за осигуряване на реализацията на тези права.

Именно осъществяването, влизането в сила, е това, което отличава моралните права от позитивните права. Моралните права обикновено предполагат една обоснована претенция към нещо. Но те не предвиждат или не дават ефективно осъществяване на правата. Когато някой твърди, че са нарушени някакви негови морални права, той може да се обърне към съвестта на нарушителя, към всеобщите морални стандарти, към гласа на общественото мнение, към присъдата на историята и т.н. Всички тези апели могат да звучат добре, но имат много малък ефект в случай на злостно нарушение.

За разлика от тях, позитивните юридически права може да не са много морално или по друг начин привлекателни, но те предоставят ефективна защита. Човек не трябва да оправдава юридическите си права, той ги доказва. По такъв начин юридическият статус на правата на човека им дава много по-добра защита, отколкото техния морален статус. Главният проблем с легализацията на правата на човека се състои в простия факт, че те са предназначени да ограничат същата тази власт на държавата, която трябва да ги легализира. Такива актове на самоограничение на властимащите са по-скоро необичайни. Те се случват в извънредните обстоятелства на революционна промяна, на загубени войни или на придаването на легитимност на нововъзникващи държави. Те също така стават под натиска на други страни. Такъв бе случаят с правата на човека когато те бяха за пръв път признани и приложени от водещите западни държави.

Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. бе последвана от редица международни и регионални документи, които имаха за цел да защитят известни права. Някои от тях излагат тези права и техните обосновки без да засягат механизмите за влизане в сила на правата, които биват оставяни да фигурират в допълнителни протоколи. Като правило, протоколите или регионалните съглашения биват подписвани от тези страни, които вече имат вписани тези права във вътрешния си правов или конституционен ред. Повечето опити да се повлияе на други страни с цел те да спазват правата на човека, се натъкват на ответна реакция (на отказ, бел. прев.) при която бива призоваван суверенитета на държавата като оправдание.

5. Правата на човека в националния правов ред

Въвеждането на правата на човека в конституциите на държавите изглежда по-обещаващо. Но много конституции провъзгласяват известни права без да предвиждат механизми за тяхното осъществяване. Най-важното в борбата за права на човека в днешния свят точно за това как да направим конституционните и правните обещания действени инструменти за защита на правата. Във вътрешния правов ред на дадена държава правата на човека могат да имат или законодателна, или конституционна защита. Установените със закон права дават защита срещу изпълнителната власт, докато конституционно закрепените права защитават индивида и от законодателната власт. Предвидените в конституцията права не могат да бъдат ограничавани или изменяни от някакво временно мнозинство другояче освен при наличието на особени обстоятелства и по строго определен начин, описан в самата конституция. По такъв начин конституционните права ограничават сферата на „нормалния” политически дискурс, те изваждат някои основни ценности, защитавани чрез правата, вън от областта, в която едно мнозинство може да взема решения. В повечето конституционни системи гражданските свободи и политическите права принадлежат към категорията на конституционните права, които установяват ограничения за мнозинството. Защитата на социалните права от евентуалните решения на мнозинството е по-сложна. Международните документи за социалните права не изискват превръщането им в конституционни права, а предполагат само законова защита. Решенията, приети в конституциите на демократичните държави по този повод, са различни.

6. Необходимостта от права на човека

Въпреки че първоначално правата на човека възникват като инструмент за защита срещу тиранията на недемократични власти, те са толкова необходими при демокрацията, колкото и при автокрацията. От времето на съдебния процес срещу Сократ е добре известно колко самодоволна и нечувствителна към малцинствата и към несъгласните може да бъде демокрацията. Докато демокрацията определя начина, по който се взимат обществените решения, то правата на човека установяват ограничения върху съдържанието на решенията, които могат да бъдат взети от която и да е власт, включително и от демократичната. Опасността от неограничена мажоритарна демокрация става особено голяма в новоустановените демокрации в Централна и Източна Европа, където демокрацията бе един желан от много време и почти никога осъществяван идеал. Още повече че разрушаването на мултиетническите и мултинационалните държави доведе до избухване на национализъм, често пъти разглеждан като пусков механизъм на средствата, чрез които новите водачи могат да спечелят легитимност и народна подкрепа. В много страни етническите войни нарушиха всички човешки права на всички хора; в други места правата на етническите малцинства бяха ограничени. В още повече държави опасността от религиозен фундаментализъм заплашва правата на религиозните малцинства. Съблазънта от национализма и фундаментализма се усилва от икономическите трудности и неосъществените очаквания на хората, които се надяваха на бързо подобряване на икономиката след големите политически промени; масовата неудовлетвореност предизвиква политическите водачи да употребяват символи в качеството на политическо средство, да правят „политика на символите”. Освен това, оказа се, че установяването на демокрация е един труден процес, основан на обучение чрез експерименталния метод на пробите и грешките. Защитата на правата на човека стана важно ограничение на такъв род експериментиране с оглед малцинствата или индивида да не бъдат принесени в жертва в процеса на преход към демокрация.

И затова правата на човека са толкова необходими сега, в страните, където преходът към демокрация започна, колкото бяха и в същите тези страни през 70-те и 80-те години на двадесетия век, когато те още бяха управлявани от тоталитарни режими. Обаче има и опасност от разочарование от правата на човека. От една страна, много членове на антикомунистическата опозиция, които дойдоха на власт в посткомунистическите управления, започнаха по-малко да се интересуват от правата на човека, а са по-привлечени от властта сама по себе си. От друга страна, много хора, включително и активисти за правата на човека изглежда очакват много повече от самата идея за права на човека. 

От времето на приемането си през 1948 г. Всеобщата декларация за правата на човека увеличава значимостта си и предизвиква дори по-широка морална привлекателност. През 1975 г., след Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество правата на човека станаха приет стандарт за поведение в международните отношения: държавите, подписали документа, могат да наблюдават спазването на правата на човека от други страни, а също имат възможност да изискват ограничаване на нарушенията им. По такъв начин правата на човека станаха много привлекателна почва за дисидентските и опозиционните групи, живеещи в условията на тоталитарни и авторитарни режими. На първо място, те се сблъскваха с действителни проблеми на масови нарушения на правата на човека. Второ, от средата на 70-те години, когато опозиционните групи, защитаващи правата на работниците, възникнаха в Полша, правата на човека станаха ефективен инструмент за мобилизиране на масова подкрепа за опозицията. Трето, правата на човека осигуряваха международно признание и подкрепа за опозицията. Поради това не е за чудене, че почти всички оплаквания и претенции бяха представяни в термините на правата на човека. Всяко отстъпление от високо ценените социални и политически ценности бе представяно в термините на нарушаване на права. Така правата на човека станаха синоним на демокрацията, на прогреса, на икономическото благосъстояние, на общото благо, на равенството, справедливостта и на всичко, което някой възприемаше като висши ценности. Осъзнаването, че такъв възглед е опростен и не служи на правата на човека става бавно и болезнено. За правозащитните групи, действащи в посткомунистическите страни е трудно да разберат и да обяснят на поддръжниците си, че правата на човека не са магическия ключ, отварящ всички врати, водещи към щастието и справедливостта, а представляват само един от многото принципи, които следва да съществуват наред с други, в една демократична държава, основана на принципа на властта на закона.

7. Правата на човека в сравнение с други ценности 

Правата на човека не само са различни от другите желателни ценности, но те често са и в конфликт с тях. Макар да съществува човешка право на участие в управлението на държавата, правата на човека не са синоним на демокрацията; напротив, правата на човека ограничават свободата на демократичните решения чрез защитата на правата на малцинствата и на индивидите. Макар, разглеждани в дългосрочен план, правата на човека да насърчават икономическия прогрес и благосъстоянието, правата на човека понякога могат да забавят икономическия растеж чрез определянето на част от бюджетите за „непродуктивни” занимания, ограничавайки по този начин свободата на договарянето или налагайки ограничения върху индустриалните предприятия, свързани с опазването на околната среда. Въпреки че те формират основата за властта на закона, правата на човека не са едно и също нещо със законността, и понякога те се сблъскват с надлежно провъзгласени закони, които могат да ги нарушат. Въпреки че има човешко право на социално благополучие, правата на човека не са синоним на равенството, преразпределението е само една от мерките за постигане на голямата цел на социалните права, която по-скоро е осигуряване на базисна икономическа сигурност, отколкото еднаквост на условията на живот. Всички тези други ценности са важни и легитимни цели на публичната политика. Въпреки това те се постигат чрез средства, различни от правата на човека. Най-често ценности като икономическия прогрес, общото благо, равенството и справедливостта са оставени да бъдат постигани от политическия процес, който се развива в парламентите. Въпрос на политическо решение е дали обществото трябва да живее в условията на висока инфлация или в тези на висока безработица. По същия начин от политическото решение зависи дали обществото иска да има по-високи данъци и по този начин повече публични разходи или, обратно – по-ниски данъци, по-малки публични програми и повече разчитане на собствените усилия на хората или на благотворителността на неправителствените организации. Политическо ще бъде решението и дали обществото иска да държавно контролирано здравеопазване или само регулирана от държавата система на частно здравно осигуряване. По подобен начин, във всяко общество има място за колективно действие и за защита на групови интереси, въпреки че правата на човека не са колективни права и не са едно и също нещо със защитата на интересите.

Както бе вече отбелязано, правата на човека представляват някои ценности, които са вън и над политическия процес. Те са нещо различно от всички други ценности, неща или интереси, и когато се сблъскат с други ценности или интереси, правата на човека играят ролята на залози, или, казано с други думи, те имат предимство над другите интереси. Това е едно от значенията на израза, че правата на човека имат „основополагащ” характер.

Макар и основополагащи, правата на човека не са абсолютни. Те могат да не бъдат зачетени и често са доминирани от други ценности. Хвърлянето в затвора противоречи на личната свобода, забраната на расистката пропаганда или на призивите към бунт ограничава свободата на изразяването, някои действия, предприемани от полицията или разследващите органи нарушават правото на частен живост и т.н. Това, което е важно, е, че подобни нахлувания в сферата на индивидуалните права не са произволни, че те са ограничени до случаи, които са публично известни преди дадената ситуация да се случи и че това нахлуване не нарушава правото на справедлив съдебен процес и властта на закона.

В конституционната държава, условията, при които правата на човека могат да не бъдат зачетени са подробно изложени в конституцията. Конституцията също така ще декларира кои права могат да бъдат ограничени от законодателната власт, до каква степен тя може да стори това с цел защитата или надделяването на публичния интерес. Най-накрая, конституциите предвиждат – за особени случаи и при специални процедури – кога някои права могат да бъдат отменени поради извънредни причини. Основополагащата природа на правата на човека означава, че всяко отстъпление от тези права, направено от публичните власти следва да бъде оправдано и да има конституционна основа.

* Wiktor Osiatynski (р. 1946 г.) е професор по права на човека в Централноевропейския университет в Будапеща. Той също така е бивш директор на Центъра за изучаване на конституционализма в Източна Европа в Юридическия факултет (Chicago Law School) на Чикагския университет. От 1990 до 1997 г. той е активен участник в разработката на конституцията на Република Полша в качеството си на съветник на конституционните комисии на няколко полски парламента. Той е съавтор на полския „Законопроект за правата” и е съставител на първия вариант на главата за социалните права в последната полска конституция от 1997 г. Той също така заема редица други обществени и научни длъжности. По образование е социолог.

Проф. Osiatynski е автор на много книги, две от които неотдавна станаха бестселъри в Полша - „Републиката на гражданите” (2004 г.) и “Rehab” (2005 г.). Последната му книга „Human Rights And Their Limits” (Правата на човека и техните граници) бе публикувана съвсем неотдавна, през октомври.

Публикуваният тук текст е взет от „Handbook for Helsinki Committees. A Guide in Monitoring and Promoting Human Rights and NGO Management”, издаден от Международната хелзинкска федерация за правата на човека през 1995 г.

Превод: Емил КОЕН