СЕЛМИРА - споделеният опит, знание и добри практики

Ако на мястото на Левски беше който и да е, неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба, пише З. Стоянов в една от най-хубавите биографии на Апостола.
Посрѣдъ възпѣването на генералскитѣ еполети, посрѣдъ френетическитѣ ура и проливането горещи сълзи надъ чуждитѣ гробове и величия, не би било зле, ако тукъ-тамъ се мѣркаше и нѣщо за наши работи, за наши хора. Най-после, и ние сме народъ, Боже мой, и ние имаме националенъ егоизъмъ, человѣческо достойнство, което трѣбва да тържествува надъ чуждитѣ авторитети, трѣбва да ни характеризира като народъ, а не безсъзнателна, самоунижаваща се тълпа... Доволно сме кадили тамянъ предъ ония идоли, за които никакъвъ споръ е немислимъ, че тѣ можатъ да бѫдатъ единъ день наши. Каквото и да правимъ, тѣхнитѣ истински почитатели знаятъ, че нашитѣ сълзи сѫ фалшиви, да не кажа нѣщо повече. „Признателность и братски чувства”, викаме ние, и литературно, и дипломатически, и частно помежду си. А нима нашитѣ собствени братя, нашитѣ герои (каквито и да сѫ тѣ), най-после нашата гордость не заслужаватъ горнитѣ почести? Ако мнозина доброжелатели желаятъ да ни докажатъ, че ние сме прости смъртни, безъ минало и безъ велики хора, то трѣбва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчивъ фактъ, трѣбва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е въ нашъ интересъ? Време е вече да погледнемъ наоколо си.

Ако нашитѣ велики мѫже не сѫ можали да достигнатъ величието на европейцитѣ, то и въ тоя случай не тѣ сѫ криви, а обстоятелствата и срѣдата, които сѫ препятствували на първитѣ, а спомагали на вторитѣ. Смѣло можемъ да предположимъ, че ако на Левски на мѣстото бѣше който и да е, то неговиятъ куражъ и надеждитѣ му щѣха да се разбиятъ още въ началото на неравната борба.

Човѣкъ, който захваща отъ „а”, „б”, противъ когото е всичко — такава смѣлость, такава вѣра въ бѫдещето!

При скуднитѣ сведения, които имаме на рѫка за живота и гигантската деятелность на славния нашъ патриотъ съ името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадемъ гласность на онова, което знаемъ за положителна истина. Азъ правя начало, за да дамъ поводъ на ония, които знаятъ, може би, повече за живота на безсмъртния Дяконъ, така щото да имаме единъ день възможность за съставянето на пълното му животоописание.

Задачата е една отъ най-труднитѣ. За да се напише биографията на Василъ Левски, значи — да се състави историята на ония български тайни общества, въ които участвуваше цѣлата българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелностьта се захваща отъ 1870—75 год. Наистина, че Левски умрѣ по-рано, но независимо отъ всѣкакви централни и частни комитети, той е работилъ предварително на своя глава, докато съедини духоветѣ цѣли петь години (1865—70). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоменания, ни нѣкакви архиви сѫществуватъ, къмъ които да може да се обърне бѫдещиятъ биографъ на Василъ Дякона.

Но що говоримъ ние? Човѣкътъ, името на когото се е произнасяло и въ най-бедната колиба, за когото сѫ се разказвали толкова анекдоти, който е билъ известенъ и въ баба-Алието, който ставаше предметъ на разговоръ и въ заптийскитѣ одаи, не само че се е вардѣлъ да напише нѣкое писмо, не само че е унищожавалъ всѣкакви отправяни до него писмени документи, съ които да украсимъ страницитѣ на биографията му; но е мислѣлъ още денонощно по кой начинъ да скрие и своитѣ черти. Днесъ черноокъ, съ шопски дрехи, събира се да купува добитъкъ на Плѣвенския Сѫѫръ-пазаръ, после нѣколко деня, съ шаечено даскалско палто и съ жълтъ девитъ на пояса, той купува училищни буквари отъ Дановата книжарница въ Пловдивъ. Въ тиха дълбока нощь, когато сѫ свидетели само ясната месечина и дребнитѣ звезди, вѣрнитѣ му приятели, да кажемъ, отъ Карлово, напримѣръ, изпращатъ го вънъ отъ града къмъ Троянската пѫтека. На другия день Иванъ Арабаджиятъ отъ Царцово известява на карловскитѣ братя, че онзи, кешишътъ, едвамъ можалъ да избѣга отъ заптийскитѣ касатури въ Т(атаръ)-Пазарджикъ, отъ хана на Червенъ Стоянъ. Освенъ това, неустрашимиятъ български бунтовникъ, който е носѣлъ на гърба си цѣла България, който съ две думи е можалъ да метне вѫжето на хиляди българи, отъ всѣкого се е вардилъ да говори за своитѣ велики планове и тайни намѣрения. А унизителното самохвалство: „Азъ това направихъ, тъй и тъй мисля” — е било чуждо за нашия херой.

Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тая човѣкъ? Всички негови другари, които сѫ го познавали отблизу, които сѫ знаяли пѫекитѣ на Левски, — не живѣятъ днесъ. Где е Любенъ Каравеловъ? Где е Ботйовъ, Ангелъ Кънчевъ, Димитъръ Общиятъ, Колю Ганчовъ, Коли Райновъ, Димитъръ Горовъ и пр.? — Въ черната земя, въ устата на балканскитѣ орли! — За да се разбере колко годе, що за човѣкъ е билъ Левски, трѣбва да се посетятъ следующитѣ нѣколко градове: Букурещъ и други градове изъ Ромъния, Карлово, Ловечъ, Татаръ Пазарджикъ, София, Орхане, Пловдивъ, село Царцово, село Войнягово, г. Видинъ, Гложене и Изворъ. Хората, съ които трѣбва да се срещне човѣкъ въ тия градове, излизатъ на нѣколко стотини. Всѣки разбира, че тукъ се иска трудъ, познаване на хората, а най-главното: материални срѣдства. Кой ще ги даде? И въ дветѣ свободни Българии, на които въ основата на сѫществуването има турено и нѣщо отъ Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народенъ труженикъ. Доказателство за това е неговиятъ почнатъ ужъ паметникъ въ София, който се състои отъ нѣколко очукани камъци. — Тукъ подъ тия камъци почива скромно славата на България!

Сѫщата почти мѫчнотия се срѣща и при събирането материали за биографията на другитѣ наши народни дейци: Хаджи Димитъръ, Караджата, а най-много за буйния херой на Радецки — Ботйовъ, който въ последнитѣ дни на живота си е водилъ такъвъ образъ на животъ по различни ромънски и руски градове, щото не е осгавилъ никакви следи за потомството. Колкото за Любенъ Каравеловъ, Бенковски, Воловъ, Каблешковъ и други, не се явяватъ подобни мѫчнотии за съставянето на животоописанията имъ, защото първиятъ отъ тѣхъ, освенъ че ни е оставилъ петь-шесть годишни течения отъ своя политически, а после литературенъ вестникъ, описалъ е и една часть отъ живота си въ своитѣ възпоминания „Записки за България и българитѣ”. На последнитѣ деятелностьта се състои само отъ по три месеца: феаруарий, мартъ и априлъ 1876 година, а подобенъ периодъ не е мѫчно да се изследва. Наистина, че на Бенковски миналото се губи въ недостѫпна Азия и Африка; но тая епоха отъ живота му не е твърде важна.

За нашия херой до сега се е писало по на пространно само въ в. Селянинъ, издаванъ въ София въ 1882 година. Безимениятъ авторъ се е косналъ твърде повърхностно до живота и деятелностьта на Дякона, за което и самъ той се признава. Но при това, пустналъ е въ ходъ и нѣкои противоречия, а именно, като говори за нѣкакъвъ си „Букурещки централенъ комитетъ”, отъ който Василъ (Левски) приемалъ заповѣди и наставления. Разбира се, че всичко това произтича отъ нѣмане на точни сведения, и че почитаемиятъ авторъ, като не е билъ запознатъ съ дѣлата на революционнитѣ комитети, основава се на официалнитѣ слухове, разпръснати най-напредъ отъ цариградскитѣ шпиони, че Комитетътъ заседава въ Букурещъ. Така би постѫпилъ всѣки на негово мѣсто, непосветенъ въ тайната.

Никакви любовни сцени нѣма да срещнатъ читателитѣ въ живота на Левски. Нѣма да срещнатъ тѣ затова, защото ги нѣма, а азъ отъ себе си не искахъ да ги създавамъ, не пожелахъ да правя фалшификация, защото ни единъ бунтовникъ не зная да се е лигавилъ съ „ахъ” и „охъ”. Да се е пленилъ отъ черни очи, при всичко, че мнозина автори, когато захващатъ да описватъ нѣкой въстаникъ, срамъ ги е, ако тѣхниятъ херой остане така сухъ, безъ нѣжни погледи. Азъ казахъ за моя херой онова, което е положителна истина, и което е той вършилъ; а комуто се види грубо неговото поведение и характерътъ му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика.

Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му
Захари Стоянов
Пловдивъ, 10 декемврий 1883 г.