СЕЛМИРА - споделеният опит, знание и добри практики

(по материали на Европейския център за най-добри практики в личната помощ)
Няколко граждански организации от страната, които вече над десет години работят активно за защита на човешките права и достоен живот на хората с увреждания предприеха кампания за приемане на Закон за личната помощ като инструмент за постигане на равнопоставеност и пълноценно участие на хората с увреждания в обществения живот – доказал своята състоятелност и ефективност в много европейски държави. В момента българската държава предлага набор от услуги, които са подходящи предимно за възрастни, самотно живеещи хора от малки населени места, които страдат от хронични заболявания. Целите на тези програми не са насочени към задоволяване потребностите на хората с увреждания, а към намаляване на безработицата, допълване на семейния доход и повишаване на авторитета на социалните работници. Предоставяната подкрепа се извършва от членове на семейството (личен асистент) или предложени от Бюрата по труда безработни (социален асистент), които изпълняват както обичайните дейности (дори и без програмата за личен асистент), така и дейности указани им от работодателя (бюрото по труда за програмата социален асистент). Човекът с увреждане остава пасивен потребител на тези услуги. Той няма възможност да избира и управлява процеса, да е активен и отговорен потребител на услуга, която му позволява да води независим и достоен живот в избраната от него общност. Именно активните хора – учащи, работещи (макар и малко на брой в момента) – са лишени от възможността да използват услуга, която да им позволи сами да управляват живота си.
Какво представлява личната помощ?

„Личната помощ” е качествено нова услуга, радикално нов, различен механизъм за овластяване и самоопределяне на хората с увреждания. „Личната помощ” няма еквивалент от предлаганите до момента в страната други услуги.

Гражданите с тежки увреждания зависят от помощта на други хора, за да се обслужват в ежедневието си, за да осъществяват дейности, свързани с поддържане на лична хигиена, с хранене, обличане и събличане, домакински дейности, дейности извън дома, на работното място и пр.

Личната помощ е механизъм, при който човекът с увреждания, т.е. ползвателят, има максимален контрол върху начина, по който бива обслужван, т.е. върху организацията на обслужване. Това означава, че всеки ползвател избира и получава точно тези услуги, които са съобразени с житейската му ситуация, които отговарят на неговите индивидуални потребности, способности, предпочитания и аспирации. С други думи казано, механизмът на лична помощ означава, че ЧОВЕКЪТ С УВРЕЖДАНЕ РЕШАВА:

кой работи, за да го обслужва;
какви задачи получава;
по кое време ги изпълнява;
къде прави това, и
по какъв начин го прави.

Така, отделният ползвател трябва да може да закупи необходимите му услуги от различни доставчици или да наеме, обучи, организира, контролира и, при необходимост, за освободи асистентите си. Простичко казано, механизмът на лична помощ означава, че ползвателят е МЕНИДЖЪР (началник на тези, които го обслужват или клиент на доставчика) и господар на живота си. Постигането на подобна ситуация обаче налага – поне в началото – обучение на хората с увреждания, както и колегиална подкрепа от други хора с увреждания. Резултатът от тези усилия идва с трупането на опит и умения, а се изразява във все повече ОВЛАСТЕНИ И АКТИВНИ ГРАЖДАНИ С УВРЕЖДАНИЯ, КОМПЕТЕНТНИ ДА УПРАВЛЯВАТ ЖИВОТА СИ И ДА УЧАСТВАТ АКТИВНО В ОБЩЕСТВОТО.

ФАКТОРИ, КОИТО ОПРЕДЕЛЯТ НАЙ-ДОБРИТЕ ПРАКТИКИ НА ЛИЧНА ПОМОЩ

Достъп до лична помощ

Достъпът до лична помощ трябва да бъде открит:

- само и единствено въз основа на индивидуалните потребности на човека с увреждане от физическа, а при необходимост интелектуална и емоционална, подкрепа от страна на други хора, за да поддържа личната си хигиена, личното си домакинство, да се облича и съблича, да се храни, да работи, да организира свободното си време, да общува с околните, да организира ежедневните си занимания и пр.;

- независимо от медицинската диагноза или увреждането, от възрастта, трудовия или осигурителен статус на индивида;

- независимо от доходите на човека с увреждане или притежаваната от него собственост.

Горните условия имат за цел да спрат въвеждането на политики, които биха били дискриминационни по признак възраст, имуществен статус или причина за поява на увреждането. Евентуалното политическо решение за откриване на достъп до лична помощ чрез закон създава условия за заетост, а националният характер на подобен акт стимулира социалната и географска мобилност на хората с увреждания, премахва зависимостта им от финансовото състояние на техните семейства и намалява разходите на общините за обслужване на хората с увреждания, което оказва положително въздействие върху отношението на местните власти към гражданите с увреждания.

Оценка на потребностите

Оценката на потребностите следва да:

- отчита цялостната житейска ситуация на човека, така че той да заеме достойното си място в семейството, общността и обществото с всички произтичащи от това задължения и отговорности, които носят останалите граждани по отношение на домакинството, грижата за деца или възрастни родители, служебни задължения, пътувания и пр.;

- покрива всички разходи за лична помощ във всички сфери от живота на човека с увреждания, а не само част от тях;

- отчита потребностите на ползвателя от професионална или специализирана помощ, когато това се налага;

- бъде изразена в общ брой часове месечно, които посрещат всички потребностите на ползвателя, а не чрез описание и остойностяване на видовете предлагана помощ.

Асистентите работят и получават възнаграждението си въз основа на часова ставка, умножена по броя отработени часове. По отношение на хората с увреждания, които не са настанени в социални домове (където служителите обслужват всички обитатели на дома), съществува пряка връзка между потребностите им и броя часове, платими на един асистент.

Процедура на обжалване

Необходимо е да бъдат разписани ясни, ефективни, ефикасни и евтини процедури за обжалване на оценките за брой часове на всеки ползвател , които са различни за всеки отделен случай.

Предоставяне на финансов ресурс, а не предлагане на набор от услуги

Предоставянето на финансов ресурс е неразделна част от политическото решение за въвеждане на лична помощ и фактор за самоопределянето на всеки ползвател.

С предоставените им средства ползвателите трябва да могат да закупят услугите, от които се нуждаят, като упражнят правото си на избор (между различни доставчици) или като си наемат асистент/и.

Предоставянето на финансов ресурс създава пазар с конкуриращи се на него доставчици на услуги, превръща ползвателите на лична помощ в активни граждани и клиенти, които могат да избират кой да ги обслужва, кога и как да прави това, да изискват качество на услугата – както в политически, така и в потребителски смисъл.

Директното финансиране на доставчици от страна на държавата създава ситуация, в която предлагането на услуги се осъществява «по номенклатура», а офертите излизат от избраници на малката или голямата държава – обикновено монополисти на пазара. Тези доставчици предлагат еднакъв набор от дейности, организация на работа, понякога – макар и рядко – различно качество. Така гражданите с увреждания са лишени от възможността да избират по вид, организация и качество на предлаганото им обслужване, да поемат отговорност за ефективността на услугите. Директното финансиране на хората с увреждания, които ползват лична помощ ги стимулира да изработват собствени решения за индивидуално обслужване в зависимост от потребностите на всеки човек, от индивидуалните предпочитания на всеки, стимулира избора им в зависимост от качеството на услугата и размера на бюджета, с който всеки разполага. Иначе казано, финансирането на услуги през доставчиците прави хората с увреждания зависими; директното финансиране през ползвателите на услуги прави хората с увреждания свободни граждани.

Размерът на финансиране НЕ трябва да зависи от доставчика на услугата

Размерът на индивидуалното финансиране трябва да се основава само и единствено върху потребностите на човека, а не върху характеристиките на доставчика. Хората с увреждания, които живеят в общността и сами управляват личната си помощ трябва да бъдат финансирани със същия размер, който се пада на тези, настанени в социални домове или на онези, които ползват институционално организирани услуги.

Това условие има за цел да елиминира съществуващите предразсъдъци и неефективността на разходите, които правят държавните служби и други доставчици на услуги: те поставят институционалните форми на обслужване в по-благоприятна пазарна позиция като им предоставят повече средства за обслужване на хора с увреждания.

Единен, централизиран източник на финансиране

За да има ефективно работещ механизъм на лична помощ, е необходимо ангажиментът за финансиране да бъде възложен на един централизиран държавен орган, който да осигурява потребностите от лична помощ на всички ползватели в страната, които искат да водят независим живот в общността. Така всеки ползвател на лична помощ ще трябва да „преговаря” само с една институция. В случай, че това е невъзможно, задължително трябва да има една институция, която да гарантира финансирането, дължимо от останалите.

Финансирането от една институция улеснява географската и социална мобилност на хората с увреждания, освобождава ги от зависимостта на приоритетите и финансовото състояние на местните власти, намалява общинските разходи за социално подпомагане, което от своя страна променя отношението на общинската администрация към хората с увреждания. Разделянето на финансовите отговорности между различни институции намалява степента на контрол, който хората с увреждания могат да упражняват върху асистентите си, увеличава обема на административната работа и повишава степента на застрашеност от възможни недоразумения между институциите – доста типично за българската институционална среда.

Плащанията за лична помощ – гарантирани със закон

Ползвателите на лична помощ трябва да имат законово гарантирано право да получават финансиране независимо от финансовото състояние на институцията, която е отговорна за това.

Правото по закон намалява зависимостта от икономическото и финансово състояние, в което се намира държавата. Така ползвателите на лична помощ, както и семействата им ще могат да планират бъдещето си. Подобна ситуация създава реални стимули за деинституционализация.

100-процентово покриване на разходите за лична помощ

За да се улесни намирането на асистенти, е необходимо да се гарантира 100-процентово покриване на разходите за тяхното наемане. Възнаграждението на асистентите трябва да бъде на адекватно равнище за всяка отделна държава, а разходите за труда им да включват пълно социално и здравно осигуряване, възможност за ползване на платен годишен отпуск, възможност за получаване на обучение, за покриване на присъщи разходи при асистиране (примерно транспорт, храна, билети за културни събития пр.), за администриране на тяхното възнаграждение.

За да се избегнат злоупотребите и да се гарантира максимална полза за хората с увреждания от възможността да имат лична помощ, е необходимо индивидуалните плащания да включват и организирането на обучения и индивидуална подкрепа за всеки ползвател с увреждания.

Ако предоставяното финансиране покрива само преките и непреките разходи, свързани с ползването на лична помощ, то ползвателите трудно ще си намират правен субект – публичен или частен – който би се ангажирал с предлагането на лична помощ без допълнително финансиране, за което няма никакви гаранции.

Размерът на плащанията трябва да поддържа постоянно ниво на покупателната сила

Размерът на плащанията трябва да се подлага на ежегодна актуализация, за да се гарантира, че покупателната сила на предлаганите средства ще покрива целия брой асистентски часове, от които ползвателят има нужда.

Ползвателите носят отговорност за начина, по който използват предоставените им за лична помощ средства

Ползвателите се отчитат периодично за използването на средствата, които са им предоставени само и единствено, за да наемат лични асистенти.

Периодите не трябва да бъдат по-дълги от 12 месеца, а в началото може да се практикува 3- или 6-месечно отчитане.

Опитът показва, че публичните разходи, спрямо които няма изискване за отчет, никога не покриват реалните нужди на техните получатели. Без задължение за отчетност политиците и държавните служители могат да допуснат, че потребителите наемат хора от сивата икономика или свои роднини, плащайки по-ниски възнаграждения от пазарните или от предвидените в евентуален закон. При подобна ситуация трудно би могло да се изгради положителна нагласа към личната помощ като механизъм и към асистентите като професионална група. Така ползвателите ще продължат да бъдат зависими от благодеянието на хора, които са готови да работят за тях без трудови договори, осигуровки и други придобивки, каквито имат работещите, ангажирани в легални трудово-правни отношения.

Отчитането на всички разходи за лична помощ, от друга страна, не трябва да води до сложно и скъпо струващо администриране.

Отчетните периоди не трябва да бъдат по-дълги от 12 месеца, за да могат ползвателите на лична помощ да „икономисат” или да изразходват часовете си съобразно променливите им във времето нужди.

Горните принципи и системни решения са залегнали в основата на проекто-закона за Лична помощ, който група граждански организации на хора с увреждания разработи и предаде на г-жа Цецка Цачева – Председател на Народното събрание.